Как започна всичко

Писмо на благодарност

Предговор

---

Това е историята за това как започна всичко за мен. Това е една история за приятелството и за невероятния късмет, който считам че ме съпроводи. Това не е история за победа, защото аз не вярвам в идеята, че има хора, които побеждават Рака. Да го победиш за мен означава: "Ако имам късмет, когато умра един ден това няма да е от рак, а нещо друго, от което обществото се страхува по-малко... и да се надяваме, че този ден ще дойде няколко години цлед статистическа прогноза, която лекарите дават.” Това е една история за положителната страна на най-голямата криза в живота ми и за началото на едно прекрасно пътешествие, чрез което започнах да преодкривам и обичам себе си. Това лично пътуване със сигурност не било гладко препускане директо към просветлението. Досега този път ме води и до голямо лутане, и до много светли моменти, които продължават да ме учат как да поставям под въпрос всичко, което обществото смята за "нормално", как да намирам повече разбиране, смиление и как да се смеят повече.

А защо да не се смеем дори в наи-трудните моменти? Защото Ракът е понятие, той е сянка, която живее с теб до края на живота ти. Но това не е непременно нещо лошо. То просто се превръща в татуировката на китката ти, която ти напомня за най-важния урок - животът е временен и несигурен, единственото сигурно нещо е, че всички ще си отидем някой ден и до тогава, по-добре е да се научим как да се намираме щастието в малките неща, които ни се случват всеки ден.

Така че, който и да си, аз се надявам, че моята история ще ти даде утеха, лъч надежда и може би ще ти помогне да видиш трудностите по нов начин.

- Катя

---

Посвещавам тази история на тези, които ме научиха на истинското значение на думата „приятел“

27-мият ми рожден ден

Днес е 25 май 2010 – 12 дни след 27-ия ми рожден ден. Преместих се от Германия в Испания през септември 2009 заради магистърската си степен. Остават ми само 3 месеца, за да засвърша следването, но точно в този момент седя в онкологията на болницата във Франкфурт. Уплашена съм, но все още настроена положително, че ще си тръгна следобяд с добри новини. Събитията от последните 7 месеца  се нижат бясно през ума ми.

През октомври 2009, месец след като се преместих се в Барселона, открих малка подутина под дясната мишница. Не ме притесни, поне не веднага. Въпреки това си отделих време да се осведомя по въпроса. Прочетох няколко блога по темата с наи-различна информация - от откачени вуду съвети до апокалиптични предзказния. Въпреки всичко по време на ваканцията за Рождество посетих личния си лекар в Германия.

Краткото ултразвуково изследване и категоричната преценка на лекаря ме успокоиха достатъчно, за да забравя напълно подутината.  Вярвайки, че да си на 26 автоматично означава, че не можеш да имаш рак, се съгласих да повторя изгледването отново след 3 месеца и евентуално да се подложа на малка операция (ама само ако наистина настоявам) след като се завърна в Германия през август 2010. Лекарят ми изглеждаше раздразнен от настоятелството ми, което аз приех без повече протести.

Месеците се занизоха. Задълбочена в уроците си, не забелях, че бучката порастна. Март месец обаче вече далеч не бях убедена, че трябва да чакам още 5 месеца за допълнителни изследвания. Независимо каква е, исках тя да се разкара от тялото ми. И затова си уговорих час за малка „козметична операция“ по време на престоя ми в Германия за рождения ми ден през май, 7 месеца след като открих подутината за първи път.

И сега съм тук – във Франкфурт, в офиса на онколога. Държа ръката на Юлия, една от най-добрите ми приятелки. Тя беше човекът, който изслуша внимателно моята обърката история и държеше да проведа пълни изследвания. Само преди два дни претърпях биопсия и Юлия не ме е оставила сама оттогава.

Най-после докторът ни извиква. Лицето му е безизразно, не мога да преценя дали има добри или лоши новини. Ходейки към кабинета заглаждам дългата си коса зад ушите – така, както винаги правя, когато съм нервна. По пътя към кабинета му се взирам за кратко в отражението си – бяла съм като платно. Чувствам се все едно, че не съм спала от седмици. Надеждата за добри новини не ме е изоставила, но неприятно чувство се е заглездило в стомаха ми от биопсията насам.

Сядаме бавно на столовете, които лекарят ни посочва мълчаливо и следващите няколко минути са сигурно най-дългите минути през живота ми. Жълтата папка в ръцете на доктора стои неподвижно затворена. Той я отваря с бавно движение, и продумва:

„Госпожице Божикова, за съжаление, нямам добри новини за Вас ...“

Чувствам как се изпарявам, как тялото ми се разлива по пода на цялата стая, чувам туптенето на сърцето си и дишането си, чувствам как кръвта ми преминава от главата в краката. Първите сълзи се стичат по бузите ми и стискам ръката на Юлия силно.

„Ама как така? Аз съм само на 26, така де, вече 27 ... нали...“

Въпрос след въпрос почват да изкачат. Всичко, което се беше трупало в главата ми през последните 7 месеца се опитва да бъде изказано едновременно на един дъх, а аз чувствам, че се задушавам.

Биопсията потвърди, че е тумор. Бързо растящ тумор. Лекарската препоръка означава незабавна операция, химиотерапия и лъчетерапия. Думи, които само преди малко нямаха никакво значение за мен, които не означаваха нищо повече от плашещи медицински понятия, неочаквано придобиват значение. И това не е всичко. Трябва да премина през пълно изследване, за да съм сигурна, че ракът не се е разпространил ... сега вече цялата се треса. Какво означава всичко това? Ще загубя ли косата си? Гърдата си? Ще умра ли? Какво ще стане със следването ми? Остават ми само три месеца до завършване – означава ли всичко това, че трябва да прекъсна? Въпроси, важни или не, минават бясно през главата ми. Лекарят обаче няма задоволителни отговори, той не ме оставя с решения от типа „или или“.

„Борим се за живота Ви. Трябва да започнем лечението веднага. Всичко друго няма никакво значение.“

Следващите два дни са критични и трябва да взема най-важните решения в живота си, но от друга страна доказват колко щастлива трябва да съм, че имам такива хора до мен.

Обаждам се наред на всеки, който ми е мил. Думите „Имам рак“ ме пронизват като куршум. Тялото ми отхвърля новината, но знам, че трябва да я приема. Само два часа след диагнозата вече седя на маса с една дозина от най-добрите ми приятели. Всички идват веднага след обаждането ми. Юлия, Миро, Явор, Наско, Михаела, Поли и много други, които са станали част от моето голямо немско-българско семейство в последните 8 години, които живях в Германия. След като съм плакала с часове се чувствам обезводнена и замаяна. Гледам приятелите си и търся лъч надеждата в очите им, защото всичко пред мен е потънало в тъмнина. Откъде да започна? Незнам къде се намирам. Всичките ми планове – завършването ми, търсенето на работа, евентуалното пътуване преди завръщането ми в Германия – всички тези планове изглеждат невъзможни. Най-лошото е, че не познавам НИКОГО на моята възраст, който е преминал през нещо подобно. Хора на моите години обикновено се тревожат за работата или изпитите си, за личните си връзки или за външния си вид. Само при мисълта за това отново се разтройвам. Приятелите ми ме утешават, но ми казват съвсем директно, че трябва да се взема в ръце и да мисля ясно. Сега чак забелязвам колко добре ме познават и че това, което наистина ми трябва е един ритник в задника и трезв поглед върху нещата. Един от техните първи въпроси е „КАКВО искаш?“. И аз знам по-ясно от всякога какво искам. ИСКАМ да се боря! Не, не само да се боря, но и да ПОСТИГНА нещата, които намирам за важни – да се върна в Барселона и да си завърша следването! Никой от приятелите ми не мисли, че постъпвам неразумно. Те всички са борци и знаят цената на това, което са постигнали - сами, без почти никакви средства и далече от родината. Минали сме заедно през много трудности и съм горда колко добре всеки един от тях е подредил живота си и затова далеч не се изненадвам, че следващия им въпрос е „KАК можем да помогнем?“

Следващите няколко часа прекараваме в разделянето на големия раков проблем на малки задачки. Правим списък и срокове и всеки взема своя дял от задачите. И изведнъж неприятностите не изглеждат толкова непреодолими. Чувствам се все едно безброй ръце ме вдигат от земята в най-тежкия миг от живота ми.

Следващия ден е ден на действието. Имам среща с двама хирурзи, химиотерапевт, патолог и радиолог. Всички тези хора с докторски титли ме убеждават колко е сериозен проблема и как трябва да зарежа всичко друго и да се съсредоточа върху лечението. Вместо да следвам съвета им, аз си разлиствам тефтера си и казвам, че не може да ме оперират следващата седмица. Трябва да ce върна в Барселона за остатъка от лекциите. Но по-следващата седмица може. Най-добре в понеделник или във вторник, за да летя обратно за Барселона в неделя. Докторите не могат да повярват на ушите си. Казват ми съвсем директно, че съм луда:

„Дори операцията да е успешна и да отстраним целия тумор, не можем по никакъв начин да сме сигурни, че само за 4 дена ще се възстановиш и ще можеш да летиш.“

Но аз нямам никакви намерения да си променям решението си. Ако се боря за живота си, то тогава искам да го живея така, както желая - въпреки рака. Лекарите се опитват да възразят като ми казват, че просто няма как да нагъчкам в пълната си учебна програма всички необходими медицински изследвания и процедури, да прочета всичко необходимо и да подредя всички документи. Но мен вече не ме е страх, защото имам цяла войска от помощници.

Докторите, разбира се, не преувеличават за сложността на раковото лечение. Не само, че включва един куп изследвания – МРИ, ЦТ, кръвни тестове, ЕЦГ, ултразвук и разговор след разговор, но и се разпростира между няколко болнични отделения, което означава още повече бюрокрация, още повече срещи, още повече въпроси и много отговори, които няма как някой да ми даде. Тук не става дума само за задачи, които изпълват един пълен работен ден, ами за едно истинско организационно предизвикателство.

Страх ме е да си задам въпроса „защо“, знаейки, че никога няма да намеря точния отговор. Генетичният тест също се оказа негативен, което означава, че и гените си не мога да виня за рака. Мисля си много за живота, който съм водила досега – винаги забързана, винаги под напрежение, винаги работеща много, винаги недоволна и искаща повече. Също така никога не съм обръщала особено внимание как и какво ям. Винаги съм поставяла пред тялото си на толкова много предизвикателства, че в един миг то просто настъпи спирачката. Сега знам, че по-важно от намиране на отговора на въпроса „защо“, е знанието на въпроса „как“ да променя всички тези малки неща в живота си, които отново биха могли да проправят пътеката на саморазрушението.  

Два дни по-късно се завръщам в Барселона и за една седмица се опитвам да изключа напълно, да се съсредоточа върху лекциите и да се подготвят мислено за процедурите. В това време Юлия поема графика за всички лекарски консултации необходими преди операцията. Миро се рови из всички сертифицирани центрове по химиотерапия и се опитва да получи второ, независимо, мнение за диагнозата ми. Явор ми помага да си оправя финансите и здравната застраховка. Всички приятели и членове на семейството помагат разучавайки различните лечебни възможности или разсейвайки ме. След няколко дни най-после добивам яснота по въпросите на лечението. Трябва да взема толкова много решения – операция за запазване на яйчниците, начин за отстраняване на рака, вид химиотерапия, след-раково лечение, кои болнични институти, каква перука... Изчитам много научни изследвания за рака, за да се убедя, че всичко това си струва и че ще съм добре. Е, сега знам, че не съществува научно четиво, което да ми гарантира каквото и да е било. Никакви статистически данни не могат да потвърдят, че лечението ще проработи и за МЕН и че ракът няма никога да се върне обратно. Единственото, което мога да направя за взетите решения, е да се доверя на интуицията си.

Много хора, също и лекарите, казват, че рака е голямо предизвикателство, защото показва истинския характер на хората около нас. Много губят приятелите си. Аз като че ли спечелих приятели.

В университета решавам да споделя отворено диагнозата. Всички ме подкрепят. Съучениците ми помагат с домашните, вземат ме от летището и са винаги до мен, когато имах нужда. Изненадана съм колко много ми предлагат съвет или утешителен разказ на близки, справили се с рака. Изведнъж нямам чувството, че съм единствената, която трябва да се бори с него. Ракът вече не е непознатият враг.

И така започна голямата борба.

Огледалце, огледалце (снимка на Йенс Хензел)

Химиотерапията започва в деня след завършването ми, 7 седмици след операцията. Целият тумор е премахнат и единствената останала следа е малък белег под мишница ми. Прогнозите са добри, но месеците които следват – трудни. Никога няма да забравя деня, в който трябва да се разделя с дългата си коса и да живея с новия си образ, който от ден на ден заприличва все повече на извънземно, отколкото на млада жена. Химиотерапията идва с последствия – болки по цялото тяло, загуба на имунната система, загуба на сън, апетит и дори губене на краткосрочната памет. Да се възприема като красиво момиче, въобще като момиче, става все по-трудно.

Но като всяка друга криза в живота и тази носи много възможности със себе си. Най-после имам време за много неща, за които никога нямах преди. Правя упражнения всеки ден. Спирям да ям преработена храна и я заменям само с пресни зеленцуци и плодове. Поддържам ума си зает – пиша статии, чета, помагам по различни проекти в университета, откривах нови любими занимания. Започвам курсове по испански и въпреки строгата лечебна програма дори намирам време да пътувам. Чуствам как ставам много по-спокойна и много по-ясно осъзнавам, че ми трябва баланс в живота, вместо постоянен контрол. Търся щастливите мигове във всеки един ден и се опитвам да не се ядосвам за нещата, които не мога да променя. За първи път през живота си се се наслаждавам на мига мирно и спокойно.

И сега, 4 години по-късно гледам назад към голямото предизвикателство и изпитвам дълбока благодарност, че имам толкова силни, грижовни и положителни хора около себе си. Благодарение на тях, нямаше дори и една точка от моя „АЗ ИСКАМ“-списък, която да не се осъществи. Аз излетях обратно към Барселона в неделята 4 дни след операцията, въпреки че докторите бях сигурни, че няма да мога да се възстановя толкова бързо. Моя малък отбор от помощници беше всеки ден до леглото ми, правеше упражнения заедно с мен, докато успях да стана от леглото и започна да ходя. Върнах се на уроци на 6-тия ден след операцията. Моите мили съквартиранти носеха учебниците ми, водеха записки и бяха с мен ден и нощ. Излетях за САЩ на 10-тия ден след операцията за моята програма на разменни начала, а моите състуденти превърнаха пътуването в незабравимо преживяване. Когато големият ден дойде и аз най–после държах магистърската диплома в ръцете си, тя означаваше много повече от просто завършване за мен – това беше важно постижение в пътешествието, което ми каза: „Каквото и да се случи утре, ти можеш се справиш!“

Животът продължи. Намерих си хубава работа, която ми позволи да живея в 3 различни страни. Успях да станa свидетел и на сватбите на много от моите скъпи приятели. Косата ми порастна отново и ежедневието ми се нормализира. Ясно е, че ракът неизбежно винаги ще бъде част от живота ми; страхът, че може да се завърне ще е винаги с мен, но аз знам, че винаги имам избор – избора да се боря. И благодарение на приятелите и семейството ми разбрах, че имам силата да го направя. Няма и ден, в който да не мисля за всеки един от тези, които изминаха това пътуване заедно с мен и най-вероятно никога няма да намеря толкова силни думи, че да изразя колко много означаваа за мен да ги имам в живота си. 

Българската група от Дармщат на една от прекрасните сватби

На 1-ви февруари 2011, последния ден от лечението ми, им посветих следното писъмце:

Изследванията преминаха и терапията ми завърши. Гледайки назад в последните месеци, почти не мога да си спомня лошите мигове и дължа всички хубави на вас – страхотния купон за рождения ми ден, програмата на обменни начала в Лос Анджелис, пътуването с момичетата до Ибица и из Източна Европа, разходката с лодка в Хермансбург, събиранията на класа в Барселона и Хамбург, посещението на Еси в Германия, концерта на Пако де Лусия в Инголщат, Нова Година, безбройните вечери в кръчмата в Дармщат... Благодаря на Българската Група, че счупихте посетителския рекорд на болницата във Франкфурт и че ме карахте да се смея толкова много, че забравях страха. Затова, че прекарахте безброй часове на кафе с мен, за кино вечерите, за намирането на творчески решения на всички възможни проблеми. Благодаря на семейството ми за всичката им сила и молитви. Благодаря на екипа ми по дипломната работа за подкрепата до края. Благодаря на най-страхотните съквартиранти, за които човек може да си мечтае. Благодаря на спътниците ми в програмата на обменни начала и за непресъхващия купонджийски дух на момичетата и момчетата от Бизнес Университет ЕАДА в Барселона. Благодаря на всички приятели разпиляни по света, които винаги намираха време да ме окуражат. Благодаря на Юлия, Миро и Явор, които ме изправиха на крака в най-трудния ми житейски миг и останаха силни, спокойни и разбиращи до края. Никога няма да мога да изразя цялата си благодарност към Вас! Много хора казват, че човек губи приятели в такива тежки мигове, а аз открих, че имам най-прекрасните приятели, които човек може да си пожелае. Благодаря, благодаря, благодаря ...

Цедмица след края на химиотерапията (снимка на Йенс Хснзел)